Предлагаме ви откъс от забележителния роман на Емил Андреев „Стъклената река“.
За нас е удоволствие да съобщим, че до броени дни ще може да намерите книгата в аудио версия само на сайта ни – това е поредното ново заглавие, с което ви изненадваме и което попълва асортимента на секцията ни „Съвременна българска литература“.
По книгата е създаден и прекрасен игрален филм, който можете да видите тук.
Представяме ви неговия трейлър:
Повече за книгата
„Какво се крие зад буквите ND, изсечени в темелите на православен храм? Какви са загадъчните каменни човечета от църквата в село Градище и чий е бродещият в нея дух? С тези въпроси ще се сблъска младата французойка Елен Тибо, пристигнала в България, за да търси следи от късно богомилство. Тук Елен среща група студенти, които реставрират църквата заедно със своя преподавател Стефан Методиев. След като се настанява в къщата на баба Монка, където живее и красивата художничка Марица, Елен се запознава с Виктор Марков. Започват да се случват необичайни неща, които въвличат всички в неподозирани и спиращи дъха събития. Сънища, предания и реалност се смесват в едно ужасяващо двудневно пътуване в земния ад на любовта и страстите.“
Д-р Галя Симеонова-Конах от Ягелонския университет в Полша коментира романа на Емил Андреев красноречиво:
„Едва ли в българската литература има много книги, които взимаш вечер и не можеш да оставиш, докато не ги прочетеш! „Стъклената река“ е една от тях. Емил Андреев майсторски разказва и гради естетиката на ужаса, напрежението и загадката. Романът е и приключенски, и готически, и много български.“
Кой е Емил Андреев?
Емил Андреев е роден в Лом на 1 септември 1956 г. Работил е като учител, журналист, преводач и преподавател по английски в Богословския факултет на Софийския университет. Автор е на книгите „Ломски разкази“, „Късен сецесион“, „Островът на пияниците“ и на пиесите „Да убиеш премиер“, „Иманяри“, „Бебето“. Негови са още култовите творби „Стъклената река“, „Проклятието на жабата“, „Небесата на Йоан“, „Лудият Лука“, „Нашата книга“ и др.
Превеждан е на английски, полски, словашки и сръбски.
За „Стъклената река“ е носител на наградата на читателите за роман на 2005 г. и на наградата ВИК за най-добър български роман на 2005 г. Номиниран е за най–добър източноевропейски роман за 2006 г., както и за наградата „Балканика“ за 2007 г.
За четене – откъс от „Стъклената река“:
Глава I
Елен Тибо пристигна в селото по обед. Докара я колегата Ангел Димитров – преподавател в Софийския университет. За него било удоволствие да й услужи. Така каза.
“Много мило!” – съгласи се тя, благодари му, дори предложи и пари. Той не прие. Излъга, че бил осигурил командировка. Елен го разбра, но не пожела да спори. Професор Берже я бе предупредил на тръгване, че българите са честолюбиви.
Спряха пред църквата „Св. Николай“ и чак когато излязоха от колата, Елен усети напиращата горещина. Бе 21 юни, 12,10 часа – жегата тепърва предстоеше.
Огледа се и видя, че това село, с трудното за нея име Градище, бе полегнало от едната страна на река Лом, малко и безлюдно като декор. Бе красиво и чисто, почти живописно. Пейзажът й напомни за родния Алби. Отдавна не си бе ходила у дома. За 25-те си години – четири в Тулуза и последните две в Париж – се бе научила да търпи, забелязва и помни, но не и да се възторгва. Приятно село – нищо повече. Два дни щяха да са й достатъчни, за да си свърши работата.
– Това е църквата – каза Ангел. – Пластиките се виждат и от тук.
Говореше поносим английски, с грешки, но разбираем. В България всички говореха някакъв английски.
Влязоха в двора откъм дървената камбанария, прогнила и неизползвана с години. Камбаната висеше с къс въже под езичето, стълбите към нея липсваха. Нямаше никакъв полъх и въжето, подобно на пискюл, не помръдваше.
Отправиха се към централния вход на запад, но той бе гъсто обрасъл с бръшлян и къпинак и бе заключен. Стъклата на прозорците от двете страни бяха счупени. Върнаха се при малката врата откъм юг и тогава Елен ги видя…
Великолепни каменни плетеници от цветя и животни с фигури на птици и еленчета, змии и кучета, оплетени в розетки сякаш бяха избродирани около вратата. Бяха изящно изсечени в червения камък, изчистени и симетрични – като излети в калъп. Щяха чудесно да изпъкват на следобедното слънце.
– Това са само малка част – отбеляза колегата. – Наведи се, сводът е нисък!
Последва го приведена.
Дали от хладината вътре или от гледката, която я посрещна, но Елен притрепери. Кожата й настръхна и тя потри с длани голите си ръце. Усети миризма на ябълки и видя в ляво цяла купчина, затиснала главния вход отвътре. При тая температура нищо чудно да бяха тук от години.
– Добър ден – провикна се на български Ангел.
Чуха се стъпки и откъм олтара се зададе мъж над петдесетте, среден на ръст, с черна прошарена коса и големи очи. Леко провлачваше десния си крак. Бе небръснат и в гащеризон, чийто цвят трудно се различаваше от петната боя. Миришеше на пигменти за стенопис, чиято миризма Елен познаваше отлично.
– Пристигнахте ли вече? Добре дошли! – каза мъжът.
Елен не го разбра, но пое подадената му ръка. Той я стисна здраво и топло с широка усмивка и повдигнати вежди. Заприлича й на известен в близкото минало актьор, символ на сила и благородство от шейсетте. Баща й много го харесваше и в някои отношения се бе възпитал от екранния му образ. Баща й…
Лино Вентура, спомни си Елен и на свой ред се усмихна на мъжа пред нея.
– Марице, – провикна се той – идвай да помагаш!
Докато си говореха с колегата й, Елен се огледа.
Реставрацията бе в пълна сила. Около стените имаше скелета, сковани от борови дъски и греди. На отсрещното тя видя момче и момиче на нейната възраст, които внимателно се почистваха и се приготвяха да слязат. Стенописите бяха реставрирани наполовина. Елен приближи до тях и успя, макар и за малко, да види какво рисуват в момента двамата: всеки възкресяваше по един ангел в сцена с Богородица и Младенеца. Под насочената светлина на халогенните лампи ангелите се открояваха и чакаха да бъдат завършени.
Момчето изгаси светлината и пъргаво се спусна от скелето. Пое своята колежка. Така сладко я прегърна и задържа в обятията си, че за Елен не остана никакво съмнение за отношенията им.
– Salut*! – чу зад гърба си Елен.
– O, salut! – рязко се обърна тя, без да скрива истинското си учудване и радост. За пръв път в България някой й проговаряше на френски.
Бе пристигнала предния ден със самолет на “Ер Франс”, чрез Интернет бе наела приличен апартамент в центъра на София и то на добра цена, чрез електронната поща и колегата бе уредила всичко по престоя, но нито на летището, нито в таксито, нито с хазяина, нито дори вечерта в университетския клуб със смешното име “Яйцето” – никъде никой така и не направи опит да й заговори на френски. Направо започваха със своя някакъв английски. И ето тук, в това закътано в Северозапада на страната селце, едно момиче…
– Казвам се Марица, – повтори името си няколко пъти и на срички – но вие можете да ме наричате Мари. Знам, че ще ви е по-удобно.
“Ама, вие сте изумително красива!” – искаше да каже Елен. Момичето пред нея го заслужаваше.
– Не мога да ви опиша колко се радвам. Елен Тибо, приятно ми е.
– Да ви представя останалите.
Момчето и момичето от скелето бяха се приближили до Ангел и мъжа. Оформиха нещо като кръг – кръга на запознанството и неловкостта.
– Стефан Методиев – започна Марица – наш преподавател и ръководител на групата.
– Enchante** – засмя се г-н Вентура. – Преведи й, че като съм разбрал, че ще е французойче, съм те накарал да ми предадеш няколко урока.
– C’est magnifique***! – отвърна му Елен. “Със сигурност не знае английски.”
– Кажи й още, че с езиците съм скаран, но разбирам от лица и мимики. С тези нейни очи ми заударя на Марлен Жобер, ако я помни коя е.
Всички се разсмяха, след превода – и Елен. Права бе за английския.
– Не е ли странно! Вие пък ми заприличахте на един любим на баща ми актьор – Лино Вентура. Сигурна съм, че го помните.
– Леле, Боже, ама той е и мой любимец. Баща ви е хубав човек. Très bon*! Нали така беше, Марице?
– Но вие направо говорите френски – направи му комплимент Елен. Пропусна забележката за баща й.
Стефан Методиев, тоя български Лино Вентура, умееше да предразполага. Нататък вече й бе лесно. Момчето се казваше Чавдар Трифонов, за по-кратко Чаво или Чавò – с френското ударение накрая; приятелката му бе Милена Савова – тук проблем с произношението нямаше.
– Скоро ще ги женим – вметна Стефан Методиев.
– Е, мастър, рано е още! – привидно възнегодува Чавдар, но за всеки случай прегърна Милена.
По хубост тя не можеше да се сравнява с Марица. Бе миловидно и русокосо момиче, с остро носле и воднисти, почти прозрачно сини, очи, които бяха успели да пленят до безропотност едрия, широкоплещест и мургав Чавдар. По-късно Елен щеше да научи, че и той е сирак като нея. Можеше да разбере отдадеността му. Тя просто още не си бе намерила подходящия човек.
– Мен няма какво да ме представяте – обади се колегата Ангел Димитров. – Преподавам средновековна история на Европа в Софийския университет. Елен ми е колежка, по-скоро бъдеща. Тук е за няколко дни за материалната култура на богомилите, ще пише реферат… Всъщност, моята задача бе да я докарам тук, да я настаня и да си отида. Когато си свърши работата, ще ми се обадите да дойда и да я прибера. Виждам, че я оставям в чудесна компания.
Не сваляше очи от Марица. Много му се искаше и той да остане.
Елен му благодари за представянето и допълни единствено, че е дипломант по история на религиите в Парижкия университет. Повече едва ли им бе нужно да знаят – те щяха да си гледат своята, а тя нейната работа. Щеше да ползва красивата Мари само в краен случай.
Излязоха на двора.
– Сега, за настаняването – започна Ангел. – Тук, разбира се, няма хотел, но можеш да отседнеш в Белоградчик. На двайсетина километра е. Ще трябва да пътуваш.
– Абе, какъв хотел! – намеси се Стефан. – Щом е за два дни, ще отседне при Марица у баба Монка. Хем няма да е сама, момичето знае френски… Тук хората са чисти и гостоприемни. Балканджии са и не взимат скъпо. Преведи!
Елен прие предложението да остане в селото. Бе по-разумно.
– Тогава да вървим – подкани колегата. – Колата ни чака.
– Няма нужда – каза Марица. – Къщата е през улицата. Може би сте спрели пред нея.
Ангел Димитров искрено съжали, че не можеше да остане още малко с бъдещата съквартирантка на Елен. Сладострастието бе изписано на лицето му. Тя го усети още предната вечер в университетския клуб. Личеше му, колкото и да го прикриваше със заучени жестове и професионален жаргон. Какво ли би направил, ако вместо с нея бе вечерял с Мари?
– А, Даниеле, къде ходиш? – провикна се Стефан. – Ела, да те представим на гостенката.
Запознаха се. Даниел Тонев, последен от групата, бе нисък и къдрокос брюнет с наивно лице и астигматизъм. Носеше очила с телени рамки. От начина, по който се ръкуваха, пролича вродената му свенливост. От всички той най-малко приличаше на българин. “Като западноевропейски колежанин”, помисли си Елен. “Сигурно знае и малко френски?” Оказа се повече от очакванията й, но Даниел почти не говореше. Бе най-добрия студент на Стефан Методиев.
Колата наистина бе до къщата, а самата сграда – на пет метра от външния зид на църквата. От северните прозорци ясно се виждаха плетениците около южната врата на храма.
– Марица си е най-добре. По нощница може да идва и да реставрира.
Беше Стефан, който бързо пое саковете от ръцете на Елен след шеговитата си забележка. Продължи:
– Какво по-хубаво от това да си близо до Бога?
Марица не преведе. Тя отлично знаеше колко е безпомощен, за да отвръща на сарказма му.
– Е, аз ще тръгвам – започна Ангел Димитров. – Елен, радвам се, че всичко се нареди повече от добре, нали? Ще чакам да се обадиш.
Ръкува се с всички, но най-много задържа ръката на Марица. Трудно му бе да й устои.
Преди да влезе в колата, той се спря:
– Предайте много поздрави на отец Петър. Бяхме състуденти три години в историческия факултет. После той отиде в Духовната академия…
– Да бяхте пристигнали час по-рано, щяхте да го заварите – отговори му Стефан. – Живее в съседното село, там му е седалището. Идва всеки ден между 10 и 11 преди обед. Постои, погледа, пита имаме ли нужда от нещо и си заминава. Не е много приказлив.
– Такъв си е, но е много умен. Можеше да направи кариера като историк… Е, поздравете го.
След като излезе на шосето, Ангел свирна няколко пъти с клаксона. Всички бързо го забравиха.
Елен почувства облекчение. Последва Стефан и Марица към дома на баба Монка Неделина, без да подозира какво я очаква.
– И той девóче ли че рисýе? – посрещна ги още на двора баба Монка.
– Няма да рисува, ще пише за църквата – отвърна й Стефан. – Преведи на Елен, че в тоя край говорят на диалект, който понякога е труден и за нас. Стрино Монке, ще я приемеш ли за два дена да нощува у вас? Ще си плати.
– ‘Оче, ‘оче, що да гю не ýзнем? Ижата е големá. Кеф гю при Марчето, кеф гю самичко. Ама, не е нашенско, ли?
– Не е, от Франция е, чужденка.
– Е, дáко! А да улáзимо, че нáдвор е жега големá.
Стефан Методиев се засмя и кой знае защо сам си преведе на глас: “Да влизаме, че навън жегата е голяма”. Радваше се от сърце на тоя говор. За сливналия, несвикнал с подобен диалект, той му звучеше напевен и някак смешен. Месец, откакто реставрираха църквата, и Стефан вече го разбираше отлично, дори в кръчмата се шегуваше със селяните и най-вече с хазяина си бай Димитър Котлара. Казваше му: “Йебá га, оно било клин за кáпу!”, на което старият дявол отвръщаше: “Стеване, не кай се прайш на áлу!” Но Стефан с “ф” не спираше да се халосва и да пие благо с тия “диви езичници”, както ги наричаше отец Петър.
Вътре къщата бе изключително чиста и подредена. Бе около сто квадрата с две спални, голяма стая за всекидневна, вестибюл към предния вход и огнище при задния. От него се слизаше по десетина каменни стълби в двора. В горния им край, пред задната врата, имаше тераска с масичка и пейка, където Марица пушеше вечер преди лягане.
От предния вход се слизаше направо на улицата по три стъпала над нея. От вестибюла се влизаше в одаята и едната спалня, а от стаята с огнището – в другата спалня. Между нея и вестибюла имаше врата. Двете спални бяха от едната страна и гледаха на североизток към църквата. Под цялата къща имаше мазе, разделено на няколко стаи. Прозорчетата им бяха на нивото на улицата, която завиваше покрай източната и северната страна на къщата, минаваше нагоре след църквата, където беше училището, и западния край на селото. В него, на стотина метра над църквата, бяха настанени и другите от групата: Стефан и Даниел – у бай Димитър Котларски, а Чавдар и Милена – у Методи Недин, известен на всички в Градище като Мето Пръча.
Влязоха през задния вход, по каменните стълби. Още на терасата Стефан остави трите жени да се оправят сами. Познаваше отлично разпределението. Точно оттук минаваше нощем, когато Марица благоволеше да го приеме.
След като разгледа стаите, Елен приседна във вестибюла край малка масичка с дантелена покривка, плетена на една кука, и грозен пластмасов и зелен телефон отгоре. Марица и баба Монка също седнаха.
Трите жени мълчаха и се изучаваха.
– Питай я колко ще струва за две вечери. Ще се настаня в тая стая – посочи вратата вдясно на вестибюла.
– За две нóче парé нéчу да ýзнем. Кажи гю, че кадá идем при ню, тегáй я нема да плáчам.
Елен се засмя на чувството й за хумор. Представи си тая баба в Париж.
– Не настоявай – възпря я Марица. – Няма да ти вземе пари. По-добре ще е да й подариш нещо на тръгване.
Не искаше да й каже с колко малко пари живеят хората тука.
– Чудесна идея, благодаря ти.
После се обърна към баба Монка, хвана я за ръцете и рече:
– Merci, merci beaucoup*!
Елен бе сигурна, че старата жена я разбира. За баба Монка остана радостта, че в къщата й ще живее още един човек, макар и два дни.
– Марче, питай гю дали е ручала.
– В тая горещина? Мерси! И сандвич не искам.
Предложи да напазарува и да приготви вечеря за трите. Сега би искала да си оправи багажа, да си почине и да се подготви за работа.
– Bien**?
Марица Филипова не отговори. Стана, каза нещо на бабата и излезе през предния вход. След миг Елен я зърна през прозореца на вестибюла. Наистина бе дяволски хубава.
Минаваше пладне, жегата настъпваше.
В стаята бе прохладно, миришеше на лавандула и сушени плодове. Обзавеждането бе достатъчно: легло с дървени табли, покрито с червено-черна наводка, стар гардероб отпреди войната, натрупан до тавана с черги, маса с два стола, чугунена печка и емайлирано нощно гърне. Над масата имаше огледало с формата на сърце. Подът бе застлан с черги на жълти сиво-сини и тъмнокафяви ивици. Имаше два трикрилни прозореца. Единият, откъм църквата, бе покрит с хартия, а другият, на югоизток към площада под къщата, бе свободен. И на двата прозореца имаше дантелени пердета, плетени на ръка. Както и в другите стаи всички тъкани и плетива бяха ръчно изработени. Баба Монка не си бе губила времето.
Елен бе убедена, че някъде в къщата има и стан. Не се излъга – в кошница под масата видя кросно и няколко масура. Сигурно станът е в мазето.
Мина й през ум, че през XII в. албигойците в родния й град са били от съсловието на тъкачите. Това я подсети за какво бе дошла и се захвана с багажа.
След минути бе готова. Десетте години самостоятелен живот я бяха научили на бързина и ред. Само по бързината приличаше на баща си…
Винаги щеше да й липсва. Елен бе на дванадесет години, когато той загина при автомобилна катастрофа на път от Тулуза за Алби. След четири майка й се омъжи повторно; Елен просто я напусна и се захвана с учене. Друго не й оставаше. Бе умерено амбициозна и последователна. Това й помогна – научи се да бъде премерена в желанията си, донякъде безразлична, след като веднъж Бог й бе отнел най-скъпото.
Още докато учеше в тулузкия “Мирай”, откри, че от цялата история на християнството най-любопитни и някак си близки и се сториха ересите. В тях имаше бунт и несъгласие с официалния всемогъщ Творец, а Елен нямаше много основание да му се възрадва. Прие го за сведение – малкото й отмъщение за безграничното му безразличие.
Докато подреждаше на масата лаптопа, фотоапарата и другите си дребни вещи, Елен прехвърляше наум какво й предстои. Трябваше да заснеме и опише най-подробно каменните фигури по външните стени на църквата. Предполагаше се, че така наречените каменни пластики от храма “Св. Николай” в с. Градище са късни богомилски изображения, подобни на тези по стéчките в Босна и Херцеговина. Бяха уникални за България, особено фигурата на “орáнта” – молещото се човече с огромни длани и надиплена фуста – отвън на абсидата над олтарния прозорец.
Бе взела специален моделин, за да снеме от него отпечатък едно към едно.
Освен това искаше да опише и снима дърворезбата на вътрешната олтарна врата, в която също имаше зооморфни и растителни елементи, характерни за богомилската символика.
Знаеше, че църквата е строена в началото на XIX в. Трябваше да провери всичко около самия градеж, летописни книги, кондики, приписки и бележки по църковните книги; да разгледа гробовете в двора на храма и да снеме надписите по каменните плочи.
Въпросът й бе: по какъв начин и защо толкова късно се бяха появили материални следи от богомилството, след като то отдавна бе изкоренено и пренесено – по всяка вероятност с кръстоносните походи – в Западна Европа? Родният й Алби бе едно от първите места. В самата Европа богомилската ерес в многобройните й разновидности отдавна бе заклеймена и унищожена. Възможно ли бе богомилската обредна практика в това село да не бе преставала през всичките години от възникването й?
Елен трябваше да намери своите отговори. Научният й ръководител проф. Берже, поощри идеята й да се порови из България, макар да знаеше, че българската научна мисъл много съвестно и подробно бе описала всичко налично по въпроса.
Младата дипломантка Елен Тибо намираше за невероятен късмет факта, че идването й съвпадна с реставрацията на църквата, че за по-малко от час и нещо бе готова за работа на терен. Изпита приятна възбуда.
Вече бе готова. Изправи се и неволно се погледна в огледалото-сърце. Имаше свеж вид въпреки пътуването. Пъстрите й очи бяха без грим и очна линия, черните й вежди се открояваха на тъмно-русата й коса, прибрана отзад на къса опашка. Лицето й бе нежно, с гладка бяла кожа, а когато се усмихнеше отляво на бузата й се образуваше трапчинка. Нослето й бе по детски чипо.
Направи гримаса на пренебрежение към отражението си. “Марлен Жобер – глупости!”
Елен не бе суетна – и това бе наследила от баща си. Приемаше главата си поне за чаровна, но тялото си бе длъжна просто да търпи. Не бе грозно, имаше си нормални пропорции и млада плът, но Елен съзнателно го угнетяваше – заради малките си гърди и леки кривини на краката под колената. Поради това ходеше приведена и много рядко с пола. Бе висока 172 см и тежеше 48 кг.
Преобу си чисти джинси, смени си тениската, а после взе фотоапарата и тефтера, готова за акция.
Във вестибюла едва не се сблъска с баба Монка, която носеше завивките. Елен й се усмихна и излезе през предния вход. Старата жена си знаеше работата.
Църквата “Св. Николай” бе еднокорабна и заемаше площ не повече от 150 кв. метра. Имаше островръх покрив, спуснат скосено от две страни, доста по-висок от тези на останалите храмове в тоя край. Иззидана бе с червен камък от същия вид и състав като известните белоградчишки скали. В долния край на селото, от другата страна на реката, в местността Огрипки, имаше такава жила.
Заради покрива и цвета постройката изглеждаше по-висока, макар стените да бяха не повече от 6-7 метра. Прозорците също допринасяха за това внушение. Бяха тесни и дълги с островърхи арки, чиито ъгли бяха еднакви с този на покрива. На тях имаше решетки от ковано желязо с цветлета, кореспондиращи на растителните мотиви от каменните розетки, които се спускаха от двете страни по дължината на всеки прозорец.
Най-внушителни и красиви бяха тези от външната страна на олтара. На абсидата, върху самия ключов камък на арката, с размери приблизително 50 на 30 см бе фигурата на орáнта. Известен с това име в научната литература, този молещ се човек, по-скоро човече, бе от мъжки пол с голяма, сякаш усмихната или отворена в захлас, уста, яйцевидна глава и малко тяло в поличка на дипли, подобна на “килт” у шотландски дворянин. Ръцете на орáнта бяха вдигнати молитвено нагоре с огромни, несъразмерни с трупа, длани. Отгоре, от двете страни над главата на човечето, имаше две големи и еднакво кръгли небесни тела – по всяка вероятност на слънцето и луната.
Елен си спомни съжденията на яростния гонител на еретиците, папа Инокентий III, за слънцето и луната като символи на духовната и светската власти. Естествено, слънцето бе властта на божия наместник на земята, луната просто отразяваше.
Елен стоеше под олтарния прозорец и се питаше как щеше да стигне фигурката, за да й вземе отпечатък. Може би трябваше да помоли Стефан и момчетата да пренесат едно от скелетата. Но това щеше да стори най-накрая. Сега снимаше, мереше и записваше.
Направи й впечатление, че нивото на вътрешния двор бе най-малко с метър по-нагоре от терена навън. От тук зидът бе висок не повече от 70-80 см. докато от двора на баба Монка той изглеждаше внушителен. Бе здрав – в това нямаше съмнение.
Елен реши да се покатери отгоре му, за да изтегли с обектива фигурата на орáнта от по-прав ъгъл.
Успя. Помогна си с клоните на дървото, което растеше до зида. Закрепи се удобно и започна да снима.
Каменният мъж наистина се смееше, виждаше го във визьора на фотоапарата толкова ясно, сякаш той бе жив. Имаше чувството, че ще й проговори. Елен не спираше да щрака, в очакване всеки момент да чуе гласа на молещия се човек.
– Внимавайте да не паднете!
За малко щеше да го стори. Добре, че бе дървото до нея. Пусна фотоапарата да виси на шията й, за да се хване за първия по-здрав клон.
– Преди години от тук паднало едно момче, за нещастие навън, и си счупило и двете ръце наведнъж. Оня горе, с поличката, го наказал. Но на момчето му било писано да остане живо. Елате!
Елен дишаше учестено и трепереше, вкопчила се като птичка за клона. Пое подадената ръка и скочи върху меката трева.
– Mais, qu’est-ce qui se passe*? – окопитваше се тя, без да може да скрие изумлението си. – Кой, за Бога, сте вие?
– Виктор Марков, приятно ми е. Елен Тибо, предполагам?
– Да.
Елен се опитваше да се успокои, но сърцето й все още туптеше силно. На няколко пъти си пое дълбоко въздух, за да прикрие по-бързо уплахата си.
– Съжалявам, че ви стреснах! – “Стреснал!” – Изумителни са, нали?
Явно питаше за фигурите. Вече можеше да го разгледа.
Беше мъж с дълга черна коса, спусната назад. Високото му полегато чело, подсилено от страничните плешивинки и осезаемите вече бели кичури подсказваха, че е около 40-годишен. Бе гладко избръснат. Имаше голям, но правилен, нос, месести устни и гъсти черни вежди. Облечен бе в изрязан черен потник, бледосини джинси и носеше сандали. Пръстите на краката му бяха съразмерни, идеално поддържани – имаше хубави палци. Тялото му бе стегнато, с елегантни бицепси и гладка кожа.
Колкото повече го гледаше, толкова повече Елен осъзнаваше, че мъжът пред нея е привлекателен. Онова, което я впечатли най-много, бяха, разбира се, очите му. Те не бяха тъмнокафяви или черни, както предполагаха тенът и косата му; те бяха светли, почти жълти, със зелени петънца около зениците. Явно баща му е бил (или все още е) синеок. Съдейки по изпъкналите вени на ръцете и челото му, най-вероятно Виктор Марков бе нулева кръвна група. Имаше доста издадена адамова ябълка.
– Втора църква като тази няма да срещнете в България – говореше той. Бе с лице към сградата. – Не толкова заради така наречените богомилски елементи, колкото до архитектурата й. Не е типична за Възраждането ни. Е, – обърна се към нея и приближи – май трябва да ви се извиня и да ви приветствам с добре дошла в Градище. Не очаквах да ви изплаша.
– Няма нищо – отвърна му Елен и усети приятна миризма на афтършейв. Бе гладко избръснат и белите косми в брадата му не личаха.
– Искам да ви предупредя, че довечера сте ми на гости.
Отказ той не очакваше. Говореше бавно и артистично, интонацията му бе школувана… Елен чак сега осъзна, че Виктор Марков ползва безупречен френски.
– Вие… вие сте българин, нали?
– Natutrellement*! Чист и типичен. Дори съм от това село, по-скоро баща ми. Фамилията ми е характерна за тоя край, но не я харесвам. Елате да ви покажа нещо интересно. Ще ви е от полза.
– Откъде знаете толкова добре френски? – не се сдържа Елен, докато го следваше.
– Живял съм в Париж.
Не й остана време да го попита защо.
– Ето!
Бе клекнал до северозападния ъгъл на сградата и сочеше нещо в основата между дебелите, впити като пипала в камъка, стебла на бръшляна. Вдясно се виждаха паметниците на църковните гробища, над които хвърляше своята вечна сянка един огромен орех. Бе хладно и усойно, от никъде не пробиваше лъч светлина.
Елен се наведе, за да види отблизо онова, което Виктор й показваше. На педя от земята и на още толкова от ръба на ъгловия камък имаше малък надпис, по-скоро две букви, съединени една за друга, не по-високи от три сантиметра.
Те изглежда така:
– Видяхте ли хубаво. Това със сигурност не са български букви. Никой досега не ги е забелязал и не е съобщил тоя факт. Можете да ги снимате – вие ще бъдете първата.
– Имате ли обяснение? – По-късно щеше да послуша съвета му.
– Ами… Да се върнем при човечето. Тук е… как да кажа, много орехово. Звучи ли добре на френски?
– Не особено. Кога ги видяхте за пръв път?
– О, още като дете. Много обичахме да си играем тук, да се катерим по дърветата и зида… Тогава църквата не бе обрасла толкова с бръшлян. Буквите определено са N и D. Въпросът е дали са инициали – да речем на някой от строителите, но тогава защо са на латински; или е някакво съкращение – на израз, тайни думи, или пък иманярски белег…
Спря се и я погледна право в очите. Елен усети, че се изчервява и отмести глава. Сърцето й отново затуптя, но не от страх.
– Знаете ли, че вие не сте първият чужденец, проявил интерес към този храм?
– Така ли? Не.
– На два пъти идваха поляци. Крадци, разбира се. Славяни – при това католици! Естествено, съдействали са им православни българи. Добре, че не взеха онова, което е най-ценно! Но вие не сте като тях, по всичко личи. Разкажете нещо за вас!
Нима се съмняваше в намеренията й?
– Вижте, Виктор… – Искаше да му даде да се разбере. – Интересът ми е строго научен и ако намеквате…
– Mais non, ma chère*! – прекъсна я, дори бащински сложи ръка на рамото й. – Просто се опитвам да ви помогна. Повярвайте ми.
Отново я погледна. Този път Елен не сведе очи. Беше искрен. Нямаше и помен от хитростния сладострастен блясък, присъщ на оперения поглед на мъж, който се опитва да те впечатли. Виктор бе по-скоро неподправено патетичен.
Осъзна, че започва да го харесва, без още нищо да знае за него.
– Не забравяйте, поканата ми остава!
Изправи се, отупа панталоните си от тревата и продължи:
– Разбира се, не ви насилвам. Стефан и неговите студенти също ще дойдат. Те ще ви доведат, макар че който и да питате, ще ви каже къде съм. Тук всичко е наблизо, като една комуна сме!
Подаде й ръка, сякаш настояваше да му прости, че без да иска я бе нагрубил. Елен я пое, за което по-късно щеше да съжалява.
– Помислете върху знака. Ако ми гостувате, ще ви разкажа още неща. A bientôt*!
Глава II
Наближаваше шест следобед. След половин час щяха да отворят кръчмата и Стефан бързаше да приключи с детайл от иконостаса. Бе обещал на хазяина си бай Димитър, че ще го черпи. Старецът не вярваше, че в селото ще дойде французойка и съвсем в негов стил рече: “Ако е верно, тегáй ти черпиш!” Сякаш Стефан се съмняваше, а не той!
– Видя ли бе, бай Димитре! – рече още с влизането си в кръчмата Стефан. – Девойчето пристигна.
– Е па, значи ти черпеваш, ли? – отвърна му с хитра усмивка възрастният човек, заел вече мястото до прозореца заедно със своя спътник Методи. – Кажи на Бизу да напрай три мечке.
Биза Лилина бе кръчмарката, а въпросната “мечка” представляваше 250 мл от най-евтиното вино, разредено в халба за бира с жълта белоградчишка лимонада. Освен “мечка” бай Димитър обичаше да пие и “облаче” – мента и мастика, понякога дори “циганка” – мастика и гроздова, но никога бира. “Бирата”, разправяше той, “е пикни-пиенье. Сал те кара да одиш повънка.” Ортакът му в пастирството, нежененият 43-годишен Методи Недин, известен в Градище като Мето Пръча, пиеше всичко, дори и бира, стига да го почерпеха. Но тъй като той навсякъде ходеше с бай Димитър, съобразяваше се с вкуса на стареца и никога не му противоречеше. Останал млад сирак, неук, добродушен и простоват, Методи Недин бе от класическия тип самотници-ергени, които все още се срещаха по обезлюделите български села. Самият бай Димитър, осемдесет и две годишен жилав балканджия, бе от поколението, което отдавна си бе отишло. Единствено той и баба Монка Неделина бяха останали в Градище, посрещнали новото хилядолетие в самота, болезнен недоимък и празни къщи. Чакаха смъртта да ги повика, но не се предаваха.
– Када, че гю видимо бе, Стеване? – поинтересува се бай Димитър, докато поемаше “мечката” от художника.
– Ще я видиш, потрай. След малко ще дойде с останалите, за да ме вземат и да ходим у Виктор.
– А младо ли е?
– Младо и хубавко, ще видиш.
– Щом е младо, тегай е и убаво. Ама, нече да е како оной нашенското, како се зовеше?
– Марица ли?
– Да! Ако бе на Методи на местото, с такваа качамилка како ньеговата… Малей! Ще да гю… Ай, наздраве!
Отпиха в смях за мерака на бай Димитър.
– Ти, Стеване, що гю не каеш къв голем курац има Методи? Че га благославя!
– Стига си бе, бай Димитре! – възнегодува Методи Недин.
– Опасен старец си, ей! – подхвана го Стефан. – Такива работи говорят ли се на една жена! Някога така ли сте правили?
– Нéкада ми бемо йебаче, Стевчо. Що фусте, що фистанье задигашемо, догде гю унодимо! Сила си требеше. А съг? Нали ги гледам у телевизора – голи си одат, сичко ньги е насудем. Море я да бе по-млади и да имаше курац како Методи!
– Абе, ти за друго не знаш ли да врéвиш! – Скара му се Мето Пръча. – Брей и дъртофелника му!
– Не кай бе, мойто момче! Сал се шашавим.
– Майтапиш се ти, ама…
– Дрът съм, Стеване, дрът, та за той! Сите мои се прекарáше, сал ми с Монку останýмо. Кво да праим? Шашавим се да минýе времéто. Ако ýзнем да се жалим, требе еднáко да ровéм.
– Нищо, нищо – утеши го Стефан Методиев. – Шегувай се. Меракът умира последен. И си прав за едно време. Не беше като днес.
Бай Димитър не отговори. Отпи от “мечката” си, почеса се по темето и се загледа през прозореца.
Отвън бе площадът, а над него – църквата. Някога на мястото на площада бяха гробищата на Градище. През 30-те години на ХХ в. ги преместиха в долния край на селото. Димитър Котларски бе дете, но помнеше, че тук погребаха баща му, а после го пренесоха. На тези гробища-мегдан бе израснал днешният старец. Тогавашните възрастни в началото избягваха мястото – още не можеха да свикнат с новия “център” на Градище. Именно децата, сред които бе и той, го затвърдиха. Те не бяха суеверни – играеха си. Играеха: първо свинкя и бъз, после хоро, след това по сватби и сборове… Всичко мина на този мегдан-гробище. И погребенията пак от него тръгваха на излизане от църквата. При комунистите само старците ги опяваха. Забраниха сборовете, храмът опустя, младите се изнесоха в града. Днес комунистите не бяха на власт, царчето бе станал министър-председател, но и хора нямаше. Само той, Монка Неделина и Методи Недин не бяха напускали Градище. В селото имаше най-много тридесетина души, скорошни пенсионери, повечето от които изкарваха зимата в Белоградчик. Млади, ако можеше да се нарекат такива, бяха само Виктор Марков и Мето Пръча. Деца в селото отдавна не живееха.
– Скоро ли че свършите църквуту, а Стеване? – излезе от унеса си бай Димитър.
– До месец най-много и сме готови. Що питаш?
– Е па, те така – да знам дали че има где да ме опее отъц Петър.
– Не си със света, бай Димитре! Я си пий виното и не мисли за глупости. По-добре пак говори за жени.
– Умираньето свакако ни е у кръпу връзано и се не зна када че се развръже. Че видимо с Монку ко че да предвари. Ама, те доживе и я французойче да видим у село. Мето, а дано ти излезне късмет. Къв си курест, нема да сбръка.
– А стига си се бъзикал бе, бай Димитре! Ко че да ме узне мене?
– Оче, оче, нища се не зна. Яле ги идат – посочи с пръст старецът. – Ама сал са твойте троица.
Стефан Методиев погледна през прозореца. Марица и Елен Тибо ги нямаше.
Елен клекна до двете букви. Снима ги няколко пъти, после пусна апарата и седна на тревата. Загледа ги: N и D. Бяха идеално изсечени и умишлено слети. Какво ли можеха да означават и имаха ли връзка с каменните фигури? Дали имаше и други под бръшляна? Утре щеше да се срещне и с отец Петър, за да го разпита. Може би имаше повече сведения за градежа на църквата и сигурно щеше да й каже още за двете букви. Виктор Марков! Той какво знаеше?
Стана и отиде да потърси Мари. Елен Тибо осъзнаваше, че в момента повече я интересува личността на Виктор Марков.
В храма нямаше никой. Елен постоя вътре, по-скоро, за да се охлади. Не желаеше да разглежда без придружител. Бе застанала почти в средата, срещу иконостаса, когато усети силна струя студен въздух, сякаш някой мина край нея. Потрепери. Обърна се рязко и като не видя нищо, реши, че е по-добре да излезе, докато страхът не я завладее съвсем. Почти тичешком пресече уличката и влезе в задния двор на баба Монка.
Докато се изкачваше по каменното стълбище, Елен осъзна колко много се бе изпотила. “Едва ли е само от горещината”, помисли си тя. Марица седеше на пейката, облегнала лакти на малката масичка, и пушеше.
– Точно ти ми трябваше – каза Елен и се строполи на стола срещу нея.
– Qu’est-ce qu’il y a?* – безизразно попита Марица.
Елен вече можеше да я огледа по-добре.
За разлика от преди, когато бе в джинси и широка карирана риза с дълги ръкави, сега Марица бе по къси панталони и бял потник. Буйната й червеникава коса бе влажна – явно току-що се бе изкъпала. Елен бе впечатлена от кожата й – млечнобяла с безупречно епилирани и стройни крака, но най-вече от големите й стегнати гърди, които стояха идеално надигнати, макар Марица да не носеше сутиен. Широките ареоли така предизвикателно прозираха през потника, че на Елен й се прииска да ги докосне. “Как ли издържат мъжете?”, помисли си тя. Респектът идваше от големите тъмнокафяви очи, тънкия нос и строгите вежди. При цялата си хубост лицето излъчваше особена студенина и воля и макар да бе нейна връстница, Елен имаше чувството, че е поне с десет години по-малка от Марица.
– Кой е Виктор Марков? – започна направо Елен Тибо.
– Вече ти се е представил и те е поканил на гости, нали?
– Да, заедно с вас…
– Типично в негов стил. Ако не беше той, щяхме да умрем от скука в това село. Най-общо казано, Виктор е писател с опит и богата култура. Безупречен е във всяко отношение.
– Какво имаш предвид?
– Сама ще разбереш.
Марица изгаси цигарата си и стана.
– Забравих да ти покажа къде е банята. Не е лукс, но има топла вода. Ела!
Явно Мари не искаше да й каже повече.
– Харесва ли ти Виктор Марков? – изненада я тя, докато слизаха.
Банята бе под площадката на стълбището.
– Не съм дошла за това – отвърна Елен. – О, с удоволствие ще си взема душ!… Той отдавна ли живее тук?
– Преди две години превърнал бащината си къща във вила. Зимата прекарва в София. Разведен е.
– Защо ми го казваш?
– В случай че те интересува…
Отново бяха на площадката. Марица бе с гръб. Елен я изгледа – бе малко по-висока от нея и макар да започваше да я дразни с подмятанията си, не можеше да не се възхити на тялото й.
– Мари, ще ти кажа нещо… Разбирам, че не си безразлична към този Виктор – едва ли би ти устоял, но… Как да ти кажа?… Аз не мога да ти бъда съперница. C’est ridicule*!
Марица се обърна. Лицето й бе каменно студено.
– Не бързай, все още нищо не знаеш… Ще те изчакам да се изкъпеш, за да ходим у Виктор.
– Ами, ако не искам да дойда? – окопити се Елен. – Нали щяхме да вечеряме с хазяйката? Толкова е мила!
– Тя не вечеря. Много добре знаеш, че от него ще научиш всичко за онова, за което си дошла. N’est-ce pas**?
Елен замълча. Марица имаше право. Бялата й прелестна плът не помръдваше. Бавно съхнеше и сякаш също се вкаменяваше. Елен притрепери и бързо влезе в къщата. Цялата бе в пот.
Чавдар и Милена крачеха, хванати за ръка, а след тях подтичваше Даниел. Пресичаха площада, когато преподавателят им Стефан Методиев се провикна от входа на кръчмата:
– Къде бе? Не е ли рано?
– Отиваме на Сини вир да поплуваме. Ще дойдем направо там – каза Чавдар, без да пуска своята любима.
– А французойчето?
– Май остана с Марица.
– Даниеле, довърши ли св. Никола?
– О, мастър… Да, да, довърших го… – разсеяно отвърна Даниел, без изобщо да е разбрал какво го питат.
– Да внимавате, ей! – предупреди ги Стефан и се върна в кръчмата.
– Голям шемет е тоя Даниелчо, но е отличен художник. Ще ви изрисуваме църква за чудо и приказ, бай Димитре!
– Е, оти? Ако е сал за мене, я и без ню че си умрем.
– А за какво тогава питаш кога ще станем готови?
– Ей, Стеване, ква си ала! Я сал си тека вревим. Ама си думам: кой че да улази у тай жена цръква? Ми се прекарамо бе! Младите са по Софию, по град… Кой че да дооди овдека? Да гю окрадну, како що беа поляцете – тегай оче.
– Страшен проклетник си! Нали църквата е паметник. От любопитство дори хората ще идват. Я виж това момиче чак от Франция заради нея е дошло, а ти само лошото мислиш.
– Кой гю зна и ню ща оче! – скептично заключи старецът. – Када бе манъчък, деда ми поменуваше, че у цръквуту имало ковчедже със злато и тайне некакви. Сите се ньега тражу. Никада нече да га найду. Отъц Петър и он га не зна где йе.
– Какво ковчеже, какви тайни те патят бе? Ако е за крадене – във всяка църква има по нещо. Момичето дошло да пише за вас, да ви прославя селото пред света, а ти!
– Море!… – не довърши бай Димитър, тъй като видя Марица и Елен да крачат по площада. – Той лайсе да е оно, а Стеване?
Художникът скочи и излезе навън.
Повика двете момичета при себе си. Елен бе в нови джинси и тениска с надписи, а Марица – в широка блуза и дълга пола, за да прикрие тялото си.
Наближаваше седем и половина, жегата вече поомекваше. Бе излязъл лек ветрец и носеше тънка миризма на овча тор. По горещия асфалт на шосето се виждаха купчина дърдонки, останали от сутринта. След час и нещо те щяха да се увеличат. Мъжът на Биза, Рангел, щеше да докара от паша овците и козите на селото. Тази седмица бе негов ред, следващите две отново щяха да застъпят бай Димитър и Методи.
– Елате! – подкани момичетата Стефан. – Искам да запозная Елен с най-възрастния човек в Градище. Преведи, че е много типичен и колоритен.
Влязоха в кръчмата. Бай Димитър бе развълнуван и изпълнен с любопитство, а на Методи направо му трепереше под лъжичката. Той бе зървал Марица няколко пъти в двора на баба Монка, но никога не я бе виждал толкова отблизо. Със сигурност тя не знаеше за него. Сега се появяваше и чужденка. Не знаеше как да постъпи. За всеки случай гледаше в земята и следеше какво ще направи бай Димитър. Само да не започнеше пак за неговия…
– Ето, бай Димитре, това е французойчето – сияеше Стефан.
Елен пое кокалестата ръка на стареца. Чувстваше се като рядка вещ, с която се хвалят. Усещаше възхищението на художника, дори й стана забавно да го гледа как се гордее със съсухрения дядо до него.
– И ще пишеш само хубави неща за църквата, нали? – попита Стефан, убеден, че е невъзможно да не се кажат хубави неща за храма, който с такава любов той зографисваше.
– C’est entendu*!
Стана и смешно. Приемаха я като журналистка, дошла да пише положителен репортаж за европеизираща се България. Внимаваше да не изглежда надменна, знаеше за този недостатък на сънародниците си.
За Марица подобен цирк бе предизвестен. Вече се бе сблъсквала с превъзбудеността на Стефан, от която не оставаше и помен в леглото. Все пак му бе благодарна, след всичко, което бе сторил за нея. Колкото до бай Димитър – тя не го обичаше. Намираше го за циничен дъртак, чиито лиги се точеха при вида й, когато идваше у баба Монка. Такъв можеше да живее напук още двеста години.
– А това е Методи – пастир, нали така? – продължи с представянето си Стефан Методиев.
– Ъхъ! – изсумтя Мето и притеснен протегна трепереща ръка.
За пръв път докосваше чужденец и то жена. Методи Недин бе и глуповат, и нещастен, но надарен мъж. Извън Градище бе ходил само в Белоградчик и Видин като войник. На младини бе довел булка, но при цялата му даденост дете не им се роди. Майка му не харесваше болнавата снаха и след година-две той я напъди, за да се пропие неук и без късмет. Стана овчар и негласен слуга на бай Димитър, който го покровителстваше бащински и с най-добри чувства подиграваше за божия му дар.
– С вас май не се познаваме? – пристъпи към него Марица.
Краката на Методи се подкосиха, сърцето му заседна в гърлото, изчерви се и с мъка подаде ръка. Усети, че го разтриса. Колко ли имаше да се бъзика с него бай Димитър.
Марица видя мъжа в Методи и силно стисна пръстите му. Стефан ревниво се намеси и застана между тях. Вече нямаше нужда да й казва какво притежава Методи.
– Елен, – припряно започна художникът – бай Димитър пък разправя, че в църквата някъде имало скрито ковчеже, пълно със злато и тайни работи. Как мислиш, да вземем да го намерим, а? Превеждай!
Елен Тибо разбра неуместната шега и безпомощността му. Бедният Лино Вентура, нима е влюбен в Марица? “Боже, в какво се забърквам!”, помисли си тя. Оставаше да стане свидетел на убийство от ревност в една страна, където човешкият живот бе най-евтината стока. В тоя миг в паметта й проблеснаха думите на Виктор Марков: “Добре, че не взеха онова, което е най-ценно!” Каквото и да ставаше, щеше да разбере всичко за тая проклета църква!
Преди залез Виктор Марков обичаше да сяда в шезлонга на чардака и да изпраща отиващото си слънце. Бе тренирал очите си да издържат на светлината, преди то да се скрие зад планината. После се унасяше десетина минути, а под клепачите му изплуваше многоцветният образ на диска, подскачащ хаотично в различни посоки. Така пречистен, той сядаше да пише, по-скоро нахвърляше различни мисли и съждения без предварителен замисъл и план. След време преглеждаше написаното, подбираше онова, което му харесва, подчинено единствено на вътрешната логика между откъсите, и го подреждаше в сборник-картина. Наричаше това словесен поантилизъм. Искаше, подобно на любимия му Сислей, да внуши усещането за катедрала чрез многоцветните откъси-точки, събрани, усетени и написани в покой. Затова изпращаше слънцето. Виктор Марков бе убеден, че то най-непосредствено дарява сърцето и ума, особено на границата между деня и настъпващия здрач.
Когато преди години бе на специализация в Париж, той има щастието да сподели този си метод на залязващият от живота Емил Чоран. Чезнещият и велик румъно-френски мързеливец не скри възхитата си и снизходително, по влашки, го окуражи: “Само един варварин от родината на богомилите може да мисли така за слънцето. Дерзайте, Европа има нужда от нова “Тайна книга”.
Тези думи, както и вроденото му предпочитание към неканоничното (нямаше по-ужасяваща догма от социализма тогава) насочиха Виктор Марков към преводи на средновековни френски поети. Бе завършил френска филология и като отличен студент бе пратен в Париж да усъвършенства езика – друго препитание в комунистическа България не му подобаваше.
След падането на Берлинската стена, вече разведен и с дете-момиченце на пет години, Виктор продължи с преводите, а вълните на демократичния романтизъм го изхвърлиха в подобаваща за момента медия – телевизията. Тук той се захвана да отваря очите и сърцата на хората, за онова, което най-малко ги интересуваше – книгите и то на български автори. Злополучното предаване за литература бе изтласкано в маргиналията на времето и бе видоизменено в магазинно-пазарно и негледаемо такова.
Предусещащ възшестващата посредственост и амбициран от бившата си съпруга, уредила се като секретарка на българо-европейски чиновник в Брюксел, Виктор Марков впрегна умения и контакти и (най-вече с помощта на бивш съученик на висок пост в новата власт) успя да получи двегодишна стипендия от “Отворено общество” отново в Париж – този път за културния обмен между България и Франция през вековете.
Тук, вече на зряла възраст, Виктор Марков се сблъска с два факта: колко богат наистина е този обмен и колко недооценен и почти неизвестен за повечето французи и западноевропейци е българският принос. Отначало той се натъжи, но книгите на Чоран и Цветан Тодоров му вдъхнаха балканско самочувствие. Плю с омерзение на корпоративния феодализъм и глобалното технологично крепостничество на задаващия се ХХІ век. Зае се с истинското средновековие, ранното, разтърсено от един малък ръкопис, пренесен от родната му България на Запад – Тайната книга на богомилите.
Сега към думите на своя кумир Виктор Марков можеше да добави: не само Европа, целият свят има нужда от нова “Тайна книга”.
За година и половина сред текстове и ръкописи за и на еретици Виктор бе успял да се ожени повторно – отново за българка – и пак да се разведе. Жена му бе доста млада и хубава и въпреки четиримесечната им дъщеря плени сърцето на застаряващ чичко от Безансон, добряк и инженер, който дори нямаше нищо против да осинови детето.
Докрая на престоя си във Франция Виктор се съвземаше от поредния “дар” на живота. Бе осъден да бъде обичан от жените, но не и да съжителства с тях. Губеше още едно дете, при това пак момиче, и единствената му утеха, ако можеше да се нарече такава, бе, че този път нямаше да плаща издръжка. Прибра се в България, твърдо решен никога повече да не се жени.
Натрупал опит и привидна мъдрост, Виктор Марков реши да възстанови бащината си къща в Градище. Бе припечелил, колкото да я направи по свой вкус и да живее няколко години в усамотение и ограничени контакти. Истинските му приходи идваха от нумизматиката.
Страстта му към стари монети, накити и предмети започна тук, в Градище. Бе ученик в десети клас на френската гимназия в София и като единствен внук на Кева и Първан Мишини всяко лято бе длъжен да идва при баба си и дядо си. Баща му, Марко Мишин, бе твърде зает хирург, за да радва старите си родители, отгледали паметен син за “у Софию”. Майка му, Теодора Белчева, потомка на карловски “боржуй”, бе идвала не повече от пет пъти в Градище и то в началото на брака й с доктора, така че честта да стопля старческите сърца се падаше на Виктор. Като дете те го гледаха по цяло лято, но щом стана юноша – и седмица му се струваше много. Търпеше, тъй като истински обичаше старите и това село със странния си говор и красива природа.
Обичаше да се разхожда из горната глама, около Филипова дупка – меден рудник от римско време на километър от селото. Онова лято, след пороен дъжд, той пак бе отишъл там. Както си вървеше, недалеч от шахтата, видя в краката си няколко монети, а по-надолу и пръстен. Бе сребърен, с овална плочка и инкрустиран върху нея петел. Занесе ги на кмета, а той надлежно ги предаде, където трябва. Разбира се, на Виктор не дадоха нищо, само местният окръжен вестник го спомена с едно изречение. По-късно Виктор намери още монети, но този път не повтори грешката си. Така стана нумизмат. Пръстенът и монетите се оказаха от времето на император Филип Араб*. Онези, които той запази, бяха от същата находка – последна емисия от 248 година. Не бе малко като за начало, но за пръстена още съжаляваше. Изложиха го в Национално-историческия музей под инвентарен номер 2087. Когато се върна от Франция, Виктор разбра, че преместват музея в правителствената резиденция в Бояна, а това още повече го накара да съжалява за юношеската си наивност.
За втора година в Градище Виктор Марков се чувстваше отлично в привидното си усамотение. Лягаше и ставаше, когато си поиска, изпращаше слънцето, когато пожелае, пишеше и се възторгваше от растежа на тревата съвсем неподправено. Не се интересуваше дали вярата ще бъде заменена с псевдонаучна кабала. В света имаше толкова неподозирани енергии, които тепърва предстояха да видоизменят хуманоидния байпас – така мислеше Виктор и с артистизъм цитираше на Стефан Методиев анонимния еретик, заявил пред инквизицията в Памие: “Няма друг ад вън от видимия свят.”
Новият му приятел не го разбираше, но му се радваше. Художникът не подозираше, че Виктор бе разказал на Марица всичко за себе си още в първите нощи след шеметното им любене в Градище. Само на нея си бе позволил да сподели натрупаното с годините в душата му. Тя – също. Като хора, пътуващи във влак. Марица Филипова бе имала много мъже, но за пръв път срещаше подобен екземпляр. Ако не се насищаше толкова бързо и ако тя не бе толкова млада, той щеше да й повярва, че е готова да съжителства с него докрай.
Тази привечер Виктор Марков не изпрати слънцето сам. Искаше да посрещне Елен Тибо както подобава и да й помогне от сърце. Остана доволен от кратката им среща в двора на църквата.
– Посрещай добри гости, стопанино! – провикна се от външната врата Стефан Методиев.
Бе само с Елен и Марица, останалите трима бяха още при реката. Двете “мечки” го бяха развеселили, избликът му на ревност бързо бе отминал. Той знаеше, че Марица е способна да го направи с който си поиска, но едва ли и с Методи. Тревогите му идваха по-скоро от мъжкото превъзходство на този див селянин.
За петдесет и седем години Стефан Методиев бе видял достатъчно, за да се вълнува и страда прекалено. Не можеше да се оплаче от съдбата. Бе талантлив и добродушен със здрав сливенски корен и търпелива жена. Единственият им син се бе заселил в Калгари, Канада, още в първите години след промените в България. Печелеше добре като компютърен програмист, но още не се бе оженил. Бе с четири години по-стар от Марица и когато за пръв път преди две години Стефан преспа с нея, той не можеше да се освободи от чувството, че тя би могла да му бъде снаха. Не бе похотливец, но бе мъж и само месец изпитва угризения. Бързо свикна с тайните срещи в ателието – Марица Филипова не го обвързваше. Според него тя просто бе родена за метреса. Не му оставаше нищо друго освен да се радва на младата й плът, когато тя му позволеше. Стефан не я насилваше – тя помнеше от какво я бе измъкнал и поне веднъж месечно му се отблагодаряваше.
Истинската му страст обаче бе виното и приятните компании. Още като студент по реставрация в Прага той откри несравнимата сладост на общуването във великите кръчми на този приказен град. Бе реставрирал над 30 църкви и сгради, но където и да отидеше, във всяко селище той бързо улавяше духа му на чашка в задължителните местни пивници. Радваше се на живота и хората нямаха друг избор освен да му отвръщат със същото.
– Защо сте само тримата? – посрещна ги на двора Виктор.
– Ами, другите са на вира. Ще дойдат – отвърна художникът.
– Ma chère*…– започна на френски домакинът и без да спира да говори ги поведе към стълбите за чардака.
Къщата бе стара, построена с дървени греди, плет и кал. Първият етаж, някогашен обор, бе превърнат в просторна всекидневна с миндери, лавици с книги и огнище. От широкия чардак на горния кат се влизаше в малко антре с дрешник. От двете страни имаше по една спалня.
– И каква стана тя? Вие ще си говорите на французки, а аз ще зяпам умно! Нищо, нищо, и така ще ви се радвам – пошегува се Стефан, бързайки да се настани.
Останалите също насядаха около дългата маса, застлана с бяла кенарена покривка на сини нишки, върху която имаше седем чинии от фин китайски порцелан и стари сребърни прибори. В средата бе купа с плодове и стъкленица с бяло домашно сирене. Кристалните чаши стояха елегантно върху тънките си и високи столчета.
Елен не скри възхищението си от изящната и твърде скъпа посуда. Порази я също чистотата и вкусът на домакина – нищо не бе претрупано.
Дворът бе малък с идеално поддържана и свежа за юни трева. В дясната му страна имаше геран с пръстен, иззидан с речни камъни и покривче, покрито с плочи.
Чардакът гледаше на югозапад. На трийсетина метра в края на двора течеше реката Лом, а над нея се издигаше долната глама на Градище. Отсеченият й връх оставаше на север. В далечината на юг се виждаше част от северозападния дял на Стара планина с връх Миджур, от който извираше реката.
– Е, предлагам бяло вино “Тамянка”, джин-тоник и бира, разбира се. За вечеря съм приготвил “пържено”, типично ястие за тоя край, пилешки крилца на скара с горчичен сос и задължителната салата. За десерт – диня.
Елен и Стефан поискаха вино, Марица – джин. Виктор си сипа само тоник и докрая на вечерта не пи нищо друго.
След задължителните общи приказки за това как намира селото, доволна ли е от обекта и т.н. Елен внимателно насочи разговора към буквите:
– Обещахте, че ще ми разкажете повече за тях.
Виктор не бързаше. Разбираше нетърпението й, но искаше първо да научи какво знае тя за църквата в Градище и какво мисли да пише.
– Смятате ли, че каменната пластика е с богомилски елементи или най-общо – неканонична, и какво знаете за богомилството?
Явно искаше да я изпита. Какво пък! Щеше да му изнесе една лекция по Рьоне Нели и техния Йордан Иванов, да го затрупа с информация и имена, за да разбере, че не току-така бе дошла в България. Щеше да започне с основополагащия гностицизъм на манихеите, със Заратустра и Митра и дълго щеше да го засипва с доктрини, докато стигне до времето на българския цар Петър и Беседата против богомилите на Презвитер Козма. А после – “Interogatio Iohanes”, Назарий, Конкорецо, Йоан де Лугио, брат Райнер Сакони, нотариусът Ланфранко… Дълго щеше да му ходи по нервите…
Но какво правеше той?! Бе затворил очи с лице на запад, сякаш спеше.
Елен Тибо не усети, че само преди секунди слънцето бе залязло. Ако бе погледнала към Марица, щеше да види, че й се усмихва победоносно.